През декември 2009 година минава покрай къщата ми в черна куче и в боровата гора. Измъкнах ботуши и палто и влязох в гората, подсвирквайки за черната ивица, която мина покрай прозореца ми. Вятърът виеше и високите борове скърцаха. Нямаше куче. Обърнах се да се върна в къщата, когато от тъмните борове излезе голямо черно куче с поразително сиво лице. Говорих с него, но той се обърна. Върнах се в къщата и той ме последва. Това беше началото на моята любовна връзка с голямо, старо, черно куче на име Бък.
Кучето, което влезе в дома ми, беше изключително добре възпитано, събираше се с всичките ми други кучета и се чувстваше много удобно на дивана ми, но той беше изтощен, палтото му беше тъпо, муцуната и краката му бяха сиви. Изглеждаше наистина стар. Това беше първото и единствено куче, което някога се е появявало в моята ферма. Откъде знаеше, че съм спасител?
Бък тества положително сърдечния червей, но след лечението започна да се събира. Той набра тегло, палтото му беше лъскаво и той отново се наслаждаваше на живота. Аз полагах много усилия, за да му намеря собствения дом, като направих красиви снимки и го публикувах на Petfinder.com. Исках само заявления от съвършени осиновители - защо да се задоволява с по-малко? Но един от потенциалните осиновители нямаше ограден двор, този не обичаше да ходи на разходки, този не обичаше да взима кучето си за вози в колата, друг нямаше да помисли за суровата диета на Бък, нали? Не смятам, че вече не се ваксинирате, не бихте помислили за естествен подход към бълхите и нататък.
Шест месеца по-късно Бък е изваден от Петфиндер; никъде не отиваше. Той щеше да живее всеки ден от живота си с мен до себе си, всяка сутрин и вечер отиваше в хамбара, като караше всяка пушка, като обичаше моите внуци, спящи до леглото ми. За почти 11 години от живота на Бък никой не отдели време да погледне под обикновения черен екстериор, за да види перфектния скъпоценен камък, който е Бък.
Лято, 2012, Бък започна да губи тегло и работата му в кръвта не беше добра. До първата седмица на август Бък не можеше да стигне до хамбара с мен, вече не можеше да се качва на любимия си диван, не можеше да влезе в камиона; той като че ли си губеше пред очите ми. От неговия пронизителен поглед знаех, че съм се научил да обичам, че ми беше казал толкова много неща за него, че той ме помоли да го освободя. В петък, 8 август 2012 г., на любимия си диван във фермата, която толкова обичаше, заобиколен от семейството му, двама и четирикраки, Бък премина моста на дъгата.
Стари, достойни, съвършено оформени и завинаги с мен - моето куче Бък!
